КАК БРАТ ДУХЧО СЕ КАНДИДАТИРА ЗА КМЕТ

Брат Духчо беше политически много ориентиран. Той се интересуваше от това какво става в обществото и гледаше дейно да му влияе чрез молитва, пост и благодатно злословене по адрес на управляващите. Брат Духчо също така се отнасяше много отговорно и към изборния процес, особено откакто преди известно време Бог му откри чрез един американски брат проповедник, че гласуването и плащането на данъците са сред най-свещените християнски задължения. На всеки, който чете Библията непредубедено, става моментално ясно, че демокрацията е предпочитаната от Бога форма на управление. Още цар Давид, този виден израилски демократ, е установил основите на демократичното управление следвайки славните традиции на Адам, Авраам и Моисей. Най-голямата трагедия на израилското царство се състои в изборното поражение на неговия син цар Соломон, който поради погрешна данъчна политика не успява да спечели в десет от дванайсетте щата и това в последствие води до разделение на Обединените еврейски щати, известни още като дванайсетте израилеви племена, на две държави. Неговият политически опонент Еровоам първи се оказва обаче калпав президент и семейството му претърпява също така жестока изборна загуба, в която повечето от тях загубват и живота си. Тези и други примери ясно показаха на брат Духчо колко е важна демокрацията и гласуването и разбира се поставяха извън съмнение твърдението на американския брат, че провиденито явно е водило благочестивите американски пилигрими към единствено най-праведната и богоугодна форма на управление.

Всяка изборна кампания обаче представляваше за брат Духчо една агония на духа, тъй като той ясно разбираше, че в родните български условия гласоподавателите бяха поставени в положение да избират между тъмнината и тъмнината. Нечестиви, лъскави кандидати водеха безскрупулно нацията към духовен упадък и не се съобразяваха със стандартите на вдъхновеното помазание.

Поради тази причина брат Духчо изпита благословена радост, когато една сутрин с него се свърза представител на „Християнска коалиция за национално възраждане, морал, духовни и материални богатства и изобилни благословения” (съкратено ХКНВМДМБИБ). Коалицията се надяваше на активната подкрепа на всички новородени чада, както и на онези чада на мрака, които бяха усетили в непросветените си и закоравели от греха вратове и сърца онзи изначален копнеж за правда и благочестие, който Бог е вложил във всеки един човек (и който копнеж е залегнал в основата на създаването на въпросната коалиция.) Оказа се, че коалицията искаше да издигне брат Духчо за кандидат за кмет поради неговия безспорен духовен авторитет. Представителите на ХКНВМДМБИБ бяха убедени, че ще спечелят 63.5 процента от гласовете, защото по време на молитва за социологическа информация на една сестра е било открито следното: на една поляна стояли 99 овце (овчарят го нямало, явно бил хукнал да гони загубената стотна овца). От гората се задал висок бял мъж наметнат с плащ, на който било написано ХКНВМДМБИБ и 63 овце и едно агне тръгнали към него с радостно блеене.

Брат Духчо беше във възторг. Той разбира се прие с готовност, още повече щом разбра, че представителите на коалицията вече се бяха снабдили с ярко зелен плащ, на който бяха изписали инициалите на организацията и който кандидат кметът щеше да носи през цялото време на предизборната кампания.

Без да губи излишно време брат Духчо седна и се захвана с изготвянето на своята предизборна платформа. Проблемите на града бяха ясни на всички: мръсотия, задръствания, ниски заплати, корупция, липса на морал. Брат Духчо щеше да предложи своите уникални решения на тези общоизвестни проблеми:

ТОЧКА 1: „Да очистим мръсотията на града в Кръвта”. Мръсотията по улиците е отражение на мръсотията в душите ни. Какъв смисъл да чистим улиците ако не сме вързали силния човек и не сме помели своята скришна стаичка. Да вържем силния човек! Да пометем скришната стаичка! По време на моя мандат 1 милион жители на града ще се умият в кръвта на Агнето и ще станат по-бели от сняг.

ТОЧКА 2: „Да се понесем на орлови крила”. Задръстванията в града са нетърпими. Стотици дни хиляди граждани прекарват милиони минути в чакане по светофари. Но какво всъщност чакат те? Да светне зеленото ли? На тях не им ли светва, че и да светне зеленото, това няма да промени нещата към добро? Словото казва, че онези, които чакат Господа, ще се понесат на орлови крила. Нека вместо да чакаме колите пред нас да се придвижват мъчително сантиметър по сантиметър да започнем да чакаме Господа. Нека да победим задръстванията. Нека се понесем на орлови крила!

ТОЧКА 3: „Да се окъпем в ранния и късния дъжд”. Заплатите на хората, които работят в сферите на образованието, социалната дейност и други подобни важни, но трудни за запомняне и изброяване сфери, нива, плоскости и организации... та заплатите на всички тези хора са ниски. Соломон казва „имотът на богатия е неговият укрепен град, а съсипия за бедните е тяхната сиромашия” (Пр.10:15). Нека тези хора да не продължават да живеят в робството и проклятието на своята сиромашия. Нека те да посеят и пожънат добрите плодове на просперитета и благоденствието. Инвестирайте вашия глас днес за каузата на Божието царство. Дайте ми този укрепен град на мен – аз да бъде негов кмет, а той да бъде мой имот - и аз ви гарантирам, че ще се окъпете в благословенията и на ранния и на късния дъжд.

Как Нено стана чобанин

Слушайте деца, днеска ще ви разкажа за най-известния герой на нашето село. Викат му Чобан Нено. То при нас отколе се тачи овчарлъкът. А пък и да си чобанин не е никак лесно. Трябват ти силни ръце, мощен глас, бързи крака, остър ум и смело и добро сърце. Ще кажете за силата и бързината ясно, ама за какво са му смелост и добрина на овчаря. Ами точно за туй иде реч в историята, която ще ви разкажа.

Малкия Ненко бил живо и любознателно момче. Все се навирал в краката на по-големите и питал „Бате, тоя прът дето събираме сеното с него как са му пораснали трите шипа накрая” или „Чичо, защо са бели яйцата дето кокошките ги снасят, а пък после пилетата са жълти” или пък „Бабо, защо преждата като я навиваш все на кълбо става”. Възрастните, разбира се винаги си имали по-важна работа, от това да отговарят на чудатите въпроси на Ненко, пък и „на едно дете ако много му знае устата малко му отбира главата”, така говорели селяните и подминавали с намръщени лица малкия любопитко.

Ненко обаче не се отказвал и рано или късно научавал това дето го вълнува, пък и доста сръчен взел да става, но най-важното е дето се научил, че нещата не винаги са такива каквито ти се струват от началото.

Ако Ненко бил приказливкото на селото, то имало и един, на когото селяните много рядко чували гласа. Това бил старият овчар бай Въло. Той гледал овцете на хората от край време, но някои твърдяли че не са му чували гласа с години. За Бай Въло се говорело, че е започнал да се занимава с овчарлък, малко след като се върнал от войната и че предпочитал да си говори с овцете вместо с хората. По цяло лято бай Въло не се мяркал в селото, а пък зимно време се разбирало че си е в къщи само по гъстия черен дим над къщата, и страховития лай на двете едри овчарски кучета, който се чувал иззад високия дувар, така че да се знае, че двора на чобанина се охранява денем и нощем.

Точно затова всички в селото били много учудени, когато един ден видели стария овчар да крачи по главната улица със чук и пирон в едната ръка и къс хартия в другата. Жилавият старец не оставил съселяните си да му се чудят много-много. С три отмерени удара заковал хартията на Стълба пред селската кръчма и с широки крачки се запътил обратно към къщата си, на края на селото. Когато се отдалечил достатъчно, селяните се скупчили около стълба за да видят какво е написано на хартията и прочели следното изречение: „Търси се нов овчар, желаещите да се явят утре на обяд. Вълчо ".

И така мълвата се разпространила из цялото село. Хората се спирали по улиците и обсъждали новината: „Той бай Въло сигурно се е разболял, пък и е доста стар вече”, ”Да, ама не изглеждаше нито болен, нито немощен, не му трепна ръката, докато забиваше пирона.”, ”Дали пък не му е омръзнало да ходи с овцете.”, ”Може, обаче видя ли как бързаше да се върне при кошарата и две думи с никой не обели.” Тъй се чудели селяните за причината овчаря да си потърси заместник, а мераклиите вече започвали да се готвят за среща с мълчаливия чобанин.

На другия ден, още от сутринта започнали да се навъртат любопитни момци покрай къщата на бай Въло, някои ей така за сеира, да видят как точно ще се избира новият овчар, но повечето били там за да си опитат късмета, понеже около стария чобанин се носели и други слухове, а именно за голямото му богатство. Тъй че, когато наближило обедно време пред масивните порти на овчарската къща била се събрала една пъстра и весела дружина от млади левенти които очаквали да се появи селския овчар. Той не ги накарал да чакат много и точно когато слънцето ударило върха си голямата порта изскърцала и физиономията на бай Въло се появила в процепа: „Който е за овчарската работа да влиза” казал той и изчезнал зад открехнатата врата. Момчетата се спогледали и запристъпвали към двора, но много бързо разбрали, че нещата не са толкова прости. От от двата края на широкия двор, към тях се спуснали с ръмжене двата вълкодава, които пазели двора. Повечето младежи веднага побегнали навън. Със сигурност нито един сеирджия не останал в двора, но и доста от кандидатите избягали и затиснали портата след себе си. Така че, останалите отвътре нямали друг избор освен да се приближат с плахи крачки до къщата на чобанина и да разберат какво ги чака по-нататък. Задачата се оказала следната: най-отбрания овен на бай Въло бил побеснял. Търчел насам натам из кошарата търкал си рогата из стените, риел с крака по земята, вдигал прах и пушилка и най-важното, не искал да излезе на паша, нито позволявал някой да го приближи. Целта пред момците била, някак да успеят да укротят подивелия овен. След като им обяснил задачата стария овчар им посочил една ниска, кръгла софра, на която бил наредил всевъзможни пособия: Въжета, каиши, синджири, ножици, имало даже и чук и клещи.

И така младите кандидат чобани започнали да си мерят силите и ловкостта със якия овен. Едни се мъчели да го вържат, други го гонели с надеждата да се умори накрая, трети му принасяли вода и прясна тревица, но овена беснеел ли беснеел и нито се уморявал, нито се укротявал, нито пък някой успял да го хване за дълго без да си тръгне със синини и белези за спомен. Групичката на желаещите да се борят с овена намалявала и намалявала, докато накрая в късния следобед останали само две три момчета, които седели още там, не за да опитват, а по скоро от инат и гняв, че не са могли, а и с интерес да видят дали все пак някой няма да успее и какво ще направи накрая бай Въло.

Но нека се върнем към нашият герой, малкият Ненко. На него никой не бил казал за странната обява на овчаря, така че той научил едва привечер като отишъл да купува брашно за баба си. Селяните в дюкяна обсъждали как стария овчар сигурно е превъртял и се оптва да се подиграва с младежта на селото като им поставя задача, която никой не може да изпълни. Като чул това Ненко веднага хукнал към къщата с високия зид накрая на селото и забравил и за брашното и за баба си и че трябва скоро да се прибира у дома.
Когато пристигнал пред къщата на бай Въло видял, че вратата е още открехната и влязал вътре. Овчарските кучета го подушили, но след толкова много момчета тоя ден вече им било омръзнало да се зъбят на всеки новодошъл, а и дребният Ненко не изглеждал опасен. След като научил какви са условията, той отишъл при кошарата и започнал да наблюдава овена, какво прави, къде ходи, как се движи. След това отишъл при масичката взел клещите и помолил чобанина да му даде гегата си и стария си ямурлук. За първи път бай Въло се усмихнал този ден и без да задава въпроси изпълнил необичайната молба на последния си кандидат. Ненко наметнал ямурлука и бавно запристъпвал към овена, подпирайки се на гегата. Овена стоял неподвижно, дишал тежко и обръщал кървясалите си очи ту към гегата, ту към момчето с ямурлука. Когато застанал пред овена Ненко бавно се навел и хванал предния десен крак на животното. Младежите, които наблюдавали се спогледали в недоумение, като видяли странното здрависване между момче и овен. Оттам нататък нещата се развили много бързо. Ненко със светкавична скорост извадил клещите изпод дрехата си, захванал нещо в основата на крака на овена, дръпнал силно и побегнал. Добичето изревало мощно и хукнало из кошарата, но Ненко вече затварял плета зад себе си и държал в ръка клещите и в тях хванат един пет пръста дълъг бодил. Тогава старият овчар се усмихнал незабележимо и под мустак, завъртял се и се прибрал в къщата. Момчетата в двора се спогледали в недоумение. Ненко пък извадил важна поука. Разбрал, че нещата с овцете не са баш, както хората си мислят. По цял ден лежиш на сянка, а те животните сами се гледат, ти само пиеш мляко, стрижеш вълна и ядеш крехко агнешко. Истината е, че за да си добър чобанин трябва да си с меко сърце, да знаеш, че животинката няма да дивее ако нещо не я тормози, да можеш първо да гледаш и да мислиш и да рабираш и чак тогава да действаш. И накрая да помниш, че понякога дори да се опитваш да помогнеш ще те ритнат и пак да се опиташ. 
И така деца. Това е историята за това как Ненко намерил приятел и учител за много години напред и придобил името с което го знаем и днес – Чобан Нено.

ПРОКЛЯТИЕТО НА ЗАЕТИТЕ

Понякога светът ни налага грехове, от които като че ли не можем да избягаме. Иде реч за греха на заетостта. Наистина в Библията никъде не се казва, че заетостта е грях, но моето подозрение е, че има нещо грешно в това човек да бъде постоянно свръхзает. Заетостта изсмуква силите ни. Прави ни повърхностни. Ограбва приятелствата ни. Вреди на здравето ни. Увеличава стреса. И в резултат ни лишава от насладата и дълбочината на живота, такъв какъвто той би трябвало да бъде.

Дали свръхзаетите хора са угодни на Бога. Съмнявам се.

Но от друга страна има ли алтернатива? Не ми изглежда много вероятно. Защото който иска да живее добре, трябва добре и да работи, а това означава да работи по много и качествено. Също така да се развива в това, което прави. А за работата и за развитието е необходимо... време, време и пак време. И то не просто онова спокойно време от типа "когато бях овчарче и овците пасях", а време наситено с усилия, енегрия, нерви и себеотдаване, което изсмуква и изтощава човека и го оставя омаломощен вечер на дивана пред телевизора.

Има май някаква дълбока мъдрост в стихотворението на дядо Вазов, което както всички добре знаят продължава по следния начин: "бях много благодарен, макар и сиромах".