КАК БРАТ ДУХЧО ПОСЕТИ ”МНОГОЛЕТНАТА ЦЪРКВА НА ЗДРАВАТА ДОКТРИНА”

Църквата, която брат Духчо посещаваше, се наричаше „Небесен гръм”. Той беше много доволен от нея, защото тя напълно отговаряше на името си и всеки път, когато я посещаваше, той ясно усещаше как Божественият трясък разтърсва душата му, особено по време на хваление. На път за работа обаче той често минаваше покрай една достолепна сграда с кула и кръст, на която отпред беше написано „многолетна църква на здравата доктрина”, а отдолу се мъдреше надпис, от който можеше да се заключи, че многолетната църква е била основана горе долу по времето, когато правнуците на първите апостоли са ходели прави под масата. Това само по себе си заинтригува брат Духчо. Църквата беше много хубава на външен вид с приятна фасада и въпреки че брат Духчо по принцип беше привърженик на помазаните църкви той нямаше нищо против и онези, които бяха добре измазани. Така в неговата глава се зароди идеята да посети многолетната църква.

Следващата неделя брат Духчо се отправи към приветливата сграда. На входа го посрещна строг разпоредител с рижави мустаци, който го изгледа намръщено и подозрително. Явно външният вид на брат Духчо не даваше безспорни индикации, че той има каквито и да били връзки с многолетието или пък със здравата доктрина. В просторната, хладна зала брат Духчо се сблъска с неестествена тишина. Древни старци със забавени движения плавно се придвижваха покрай дървените пейки. Лелки с оранжеви, къдрави коси тихо си шушукаха и си разменяха рецепти. Брат Духчо с недоумение се озърташе наоколо, тъй като смаяният му поглед не можеше да определи къде се намират барабаните. Брат Духчо не можеше да си представи как точно тези хора очакват Божието присъствие да се спусне без да има барабани и за момент обмисляше дали хвалебната група не се крие зад стената зад амвона, която евентуално би могла да се вдига по време на богослужението. Удивен той се отпусна на една от твърдите дървени пейки.

Престоят му там беше сравнително кратък, защото се оказа, че, без да знае, брат Духчо е седнал на мястото на една възрастна сестра, чиято покойна майка е седяла през целия си живот на същото това място всяка неделя в продължение на 73 години. Брат Духчо беше свикнал да борави само с понятия като вчера, днес, утре и преди създаването на света. Цифрата 73 години му се видя доста внушителна и той безропотно се премести.
Докато с трепет си избираше нова пейка брат Духчо стана свидетел на малък скандал в задната част на залата. Мустакатият разпоредител беше хванал нелюбезно една млада сестра и се опитваше да я изтика навън. Сестрата разполагаше с дълги, добре оформени крака, по-голямата част от които не бяха прикрити от късата поличка. От приглушеното съскане на разпоредителя брат Духчо успя да разбере, че въпросните крака бяха предизвикали нечисти мисли и желания у благочестивата душа на строгия разпоредител и той се стремеше да отсече греха из корен, като изхвърли притежателката на краката вън от свещената обител, за да сее своите чудовищни изкушения сред похотта и сластите на света. Брат Духчо благодари затова, че той още със ставането си беше надянал шлема на спасението и се беше препасал с бронения нагръдник на правдата и пояса на истината, така че краката нямаха никакво въздействие върху него. Той ги наблюдаваше втренчено докато изчезнаха през вратата, за да се убеди напълно, че за него те бяха... тоест не бяха... нищо особено.

Скоро богослужението започна. В многолетната църква очевидно липсваха не само барабани, но и китари, дайрета, тромпет и т.н. Всъщност само един единствен човек свиреше на някакъв странен инструмент, който малко приличаше на кийборд, но издаваше по-особен звук. Нямаше и певци с микрофони отпред. Брат Духчо не беше особено музикален и трудно отличаваше различните мелодии на песните, които се пееха в „Небесен гръм”. Тук обаче той набързо осъзна, че става нещо странно. Хората от църквата изпълняваха песните някак си на три пласта. Част от сестрите следваха плътно мелодията от древния кийборд и изоставаха от него само с един, два такта. Някои от братята пееха около три такта след тях, а останалите припяваха кой както може. Брат Духчо беше чувал хвалителите от „Небесен гръм” понякога да говорят за „пеене на гласове”, но прецени че няма как да става въпрос за същото нещо. Песента трая някъде около половин час. Когато свърши брат Духчо погледна часовника и усети как го полазват тръпки по гърба, защото според часовника от началото на службата бяха изминали само 10 минути. В „Небесен гръм” се пееха около 15 песни и всяка от тях се повтаряше от три до пет пъти в зависимост от помазанието. Тук помазание явно нямаше и затова след като свърши песента не последва нова. Е това поне беше добре.

Тъжен и сериозен мъж се изправи на амвона и призова събранието към молитва. Брат Духчо с облекчение затвори очи, изправи се, вдигна ръце с и мощен глас започна да излива болките и копнежите на изтерзаната си, жадуваща за Божественото присъствие душа. Ако беше малко по-съобразителен, брат Духчо щеше да усети нещо нередно в подозрителната тишина, която обгръщаше неговите самотни стенания. Ако пък беше с отворени очи той сигурно щеше да забележи обърналите се към него хора от предните редове. Но брат Духчо не страдаше от излишна съобразителност и се молеше със затворени очи. Виковете му постепенно отиваха към кресчендо, когато усети две силни и нежни ръце да го вдигат и носят във въздуха. „Ще те носи на орлови криле” си помисли брат Духчо. Свеж въздух лъхна лицето му и брат Духчо отвори очи. О, чудо! Той се намираше изхвърлен навън пред църквата. Отзад се чуваше недоволното сумтене на разпоредителя с рижавите мустаци, който затваряше вратата. Брат Духчо заключи, че Бог явно цели да му покаже, че между помазаните и измазаните църкви има съществена разлика и Божията воля е той да се придържа към църквите от първия вид.

В края на улицата се мярна изгонената преди това сестра, която бавно се отдалечаваше с грациозна походка. Брат Духчо се зачуди дали неговия шлем на спасението е останал невредим след това разтърсващо духовно преживяване. Той пристегна по-здраво пояса на истината и тръгна след двата дълги сестрински крака, за да провери.

КАК БРАТ ДУХЧО ВЗЕ ВЛАСТ НАД ХЛЕБАРКАТА

(Въз основа на истински случай)

Всеки уважаващ себе си християнин би трябвало да е щастлив, богат и да живее в бяла спретната къщурка с две коли отпред. Брат Духчо не беше достигнал все още до това ниво на духовно развитие и обитаваше обикновен панелен седем етажен блок. Това имаше и своите предимства, тъй като му помагаше по-лесно да познае болките и несгодите на неспасените и страдащите и така сърцето му да се изпълни със съвършена любов към тях. Освен това блоковете си имат определени очарования. На първо място те разполагат с асансьори, които в повечето случаи се движат нагоре надолу. На второ място блоковете имат това чудно свойство да се превръщат в мини еко системи като привличат в своята орбита различни животински видове и вплитат в сложна мрежа от взаимоотношения техните инстинкти, нужди и непреодолим стремеж към оцеляване. Весели гризачи населяват долните нива на еко системата и осмислят съществуването на тъмните, влажни мазета. Волни гълъби се реят из небесата като жив венец около челото на екосистемата и украсяват горната част на входните козирки със снежнобели точки. Организирани отряди от най-добрия приятел на човека патрулират по входовете и околностите на екосистемата и закрилят нейните обитатели от вражески нападения. Но вътре в самото сърце на блока две групи същества обитават в принудителна симбиоза рамо до рамо многобройните апартаменти – хлебарката и човекът.

Взаимоотношенията на брат Духчо с хлебарките от неговия блок не бяха задоволителни. Те се отличаваха с повърхностна незаинтересованост демонстрирана и от двете страни, тъй като брат Духчо като дете на светлината ползваше апартамента си предимно денем, докато хлебарките като деца на тъмнината върлуваха предимно нощем. Кой знае как би се развила тази история ако в горещото лято на 2007 година брат Духчо неочаквано не беше открил насладите на Динята. Подмамен от изкусителната сладост на Динята, брат Духчо започна всяка вечер да консумира непрекъснато увеличаващи се количества от този примамлив плод, без да отчита неговото мощно диуретично въздействие.

Една вечер брат Духчо вървеше през едно пусто поле и търсеше нещо, което не можеше да определи точно. Жарките лъчи на слънцето го обливаха с непоносима топлина и изпълваха тялото му с напрежение. По едно време в далечината брат Духчо най-после съзря това, което търсеше и, макар че не можеше да го види съвсем ясно, се запъти с бързи крачки към него. За зла беда колкото и да вървеше към бленуваното петно на хоризонта, то си оставаше все така далечно и непостижимо. Брат Духчо се затича, но и това не помогна. Петното се отдалечаваше от него с равномерна скорост. И въпреки че той вече виждаше обекта на своето желание кристално ясно, пустата тоалетна си оставаше на повече от една ръка разстояние. Дори му се стори, че под тоалетната има няколко палави крачка, които тичаха и я отнасяха надалеч от него. В тази трудна ситуация имаше само един възможен изход и брат Духчо незабавно прибягна към него. Той се събуди и тежко се изправи в леглото си. След това светна лампата и потегли към тоалетната. Тази тоалетна за щастие си седеше на едно място и мируваше.

Нашата история щеше да завърши тук безпроблемно и безконфликтно, ако пътят на брат Духчо към тоалетната не минаваше покрай кухнята. Това, което той видя в своята кухня в тъмните среднощни часове, го изуми, потресе, изпълни душата му с възмущение и той така и не можа да стигне до застиналата на едно място тоалетна в неговия апартамент. Безбройни пълчища от подвижни черни твари пъплеха из кухнята и консумираха безсрамно благата, с които Бог беше благословил брат Духчо. Брат Духчо все още не беше дочакал изобилната жетва, която неговите щедри десятъци рано или късно щяха да донесат и затова в кухнята му хлябът и изварата имаха определен превес над саламите и пушеното пилешко филе. Хлебарките, обаче, бяха нападнали всичко без разлика и консумираха ли, консумираха. Тяхното нахалство не беше обуздано от никакви скрупули; нямаше нищо свято, нищо неприкосновено, нищо недокоснато от лапащата сган.

Изпълнен с чист и праведен гняв брат Духчо награби чехъла и се впусна, за да отдаде заслужено възмездие. И точно когато суровата му десница щеше да нанесе първия удар, в ума на брат Духчо като светкавица проблесна стиха: „на мене принадлежи отмъщението и Аз ще сторя въздаяние, казва Господ” (Рим.12:19). Той спря разяждан от угризения. Мъничката черничка Божия твар безпомощно мърдаше пипалцата на главата си и доверчиво кръжеше около парченцето сиренце. Брат Духчо прехвърли в главата си Битие първа глава. Там нищо конкретно не се казваше за сътворяването на хлебарката и все пак тя определено трябваше да бъде Божие създание. Брат Духчо беше убеден монотеист. Нали Исус говореше за това, че Бог храни някакви животни, но какви бяха тези животни той не можеше да си спомни. Дали бяха птици или хлебарки? Брат Духчо се отправи към хола, разгърна конкорданса, но не можа да намери вътре нищо за хлебарките. Тук явно имаше някаква грешка, тъй като Божието слово дава отговор на всеки един въпрос. Явно този конкорданс не беше помазан и в него липсваха препратки към разрешаването с вяра на този сложен житейски казус. Може би служителят, който го беше съставил не е бил воден от Духа, а е действал по плът в човешка мъдрост и с безплодните си мъдрувания беше лишил Словото от силата му. Брат Духчо остави настрана конкорданса, за да го изгори по-късно.

Молитва в Духа – ето това беше верният път. Брат Духчо издигна мощно глас към Бога, докато интензитета на Божието присъствие не принуди непокаяните грешници от съседните апартаменти да започнат да се гърчат в агонията на своята духовна слепота и заблуда и да тропат с чукове и юмруци по стените. „Ха така, пада ви се. Свиквайте от сега, щото в ада ще е по-зле” – си помисли в порив на духовна радост брат Духчо. И тогава като светкавица в ума му проблесна приложимото за тази ситуация Божие обещание – „и ще имате власт над цялата сила на врага”.

Брат Духчо се изправи пълен с авторитета на помазанието, което се беше спуснало върху него и се отправи към кухнята. Той простря ръцете си напред и взе власт над хлебарките – тези синове на тъмнината, които се опитваха да разширят периметъра на Сатана в неговия дом. Нищо не се случи. „Повече вяра трябва” си помисли брат Духчо. Той затвори очи, загаси лампата и взе власт на хлебарката втори път. От кухнята нищо не се чуваше. Вярата на брат Духчо явно беше победила. Триумфиращ, той се върна в постелката си и се отпусна уморен върху нея. Улисан в духовната битка съвсем беше забравил това, че първоначално беше тръгнал към тоалетната. Започна да сънува как върви през едно пусто поле и търси нещо. В един момент той го съзря – бледо петно на хоризонта и се запъти с бързи крачки към него...