КАК БРАТ ДУХЧО СЕ КАНДИДАТИРА ЗА КМЕТ

Брат Духчо беше политически много ориентиран. Той се интересуваше от това какво става в обществото и гледаше дейно да му влияе чрез молитва, пост и благодатно злословене по адрес на управляващите. Брат Духчо също така се отнасяше много отговорно и към изборния процес, особено откакто преди известно време Бог му откри чрез един американски брат проповедник, че гласуването и плащането на данъците са сред най-свещените християнски задължения. На всеки, който чете Библията непредубедено, става моментално ясно, че демокрацията е предпочитаната от Бога форма на управление. Още цар Давид, този виден израилски демократ, е установил основите на демократичното управление следвайки славните традиции на Адам, Авраам и Моисей. Най-голямата трагедия на израилското царство се състои в изборното поражение на неговия син цар Соломон, който поради погрешна данъчна политика не успява да спечели в десет от дванайсетте щата и това в последствие води до разделение на Обединените еврейски щати, известни още като дванайсетте израилеви племена, на две държави. Неговият политически опонент Еровоам първи се оказва обаче калпав президент и семейството му претърпява също така жестока изборна загуба, в която повечето от тях загубват и живота си. Тези и други примери ясно показаха на брат Духчо колко е важна демокрацията и гласуването и разбира се поставяха извън съмнение твърдението на американския брат, че провиденито явно е водило благочестивите американски пилигрими към единствено най-праведната и богоугодна форма на управление.

Всяка изборна кампания обаче представляваше за брат Духчо една агония на духа, тъй като той ясно разбираше, че в родните български условия гласоподавателите бяха поставени в положение да избират между тъмнината и тъмнината. Нечестиви, лъскави кандидати водеха безскрупулно нацията към духовен упадък и не се съобразяваха със стандартите на вдъхновеното помазание.

Поради тази причина брат Духчо изпита благословена радост, когато една сутрин с него се свърза представител на „Християнска коалиция за национално възраждане, морал, духовни и материални богатства и изобилни благословения” (съкратено ХКНВМДМБИБ). Коалицията се надяваше на активната подкрепа на всички новородени чада, както и на онези чада на мрака, които бяха усетили в непросветените си и закоравели от греха вратове и сърца онзи изначален копнеж за правда и благочестие, който Бог е вложил във всеки един човек (и който копнеж е залегнал в основата на създаването на въпросната коалиция.) Оказа се, че коалицията искаше да издигне брат Духчо за кандидат за кмет поради неговия безспорен духовен авторитет. Представителите на ХКНВМДМБИБ бяха убедени, че ще спечелят 63.5 процента от гласовете, защото по време на молитва за социологическа информация на една сестра е било открито следното: на една поляна стояли 99 овце (овчарят го нямало, явно бил хукнал да гони загубената стотна овца). От гората се задал висок бял мъж наметнат с плащ, на който било написано ХКНВМДМБИБ и 63 овце и едно агне тръгнали към него с радостно блеене.

Брат Духчо беше във възторг. Той разбира се прие с готовност, още повече щом разбра, че представителите на коалицията вече се бяха снабдили с ярко зелен плащ, на който бяха изписали инициалите на организацията и който кандидат кметът щеше да носи през цялото време на предизборната кампания.

Без да губи излишно време брат Духчо седна и се захвана с изготвянето на своята предизборна платформа. Проблемите на града бяха ясни на всички: мръсотия, задръствания, ниски заплати, корупция, липса на морал. Брат Духчо щеше да предложи своите уникални решения на тези общоизвестни проблеми:

ТОЧКА 1: „Да очистим мръсотията на града в Кръвта”. Мръсотията по улиците е отражение на мръсотията в душите ни. Какъв смисъл да чистим улиците ако не сме вързали силния човек и не сме помели своята скришна стаичка. Да вържем силния човек! Да пометем скришната стаичка! По време на моя мандат 1 милион жители на града ще се умият в кръвта на Агнето и ще станат по-бели от сняг.

ТОЧКА 2: „Да се понесем на орлови крила”. Задръстванията в града са нетърпими. Стотици дни хиляди граждани прекарват милиони минути в чакане по светофари. Но какво всъщност чакат те? Да светне зеленото ли? На тях не им ли светва, че и да светне зеленото, това няма да промени нещата към добро? Словото казва, че онези, които чакат Господа, ще се понесат на орлови крила. Нека вместо да чакаме колите пред нас да се придвижват мъчително сантиметър по сантиметър да започнем да чакаме Господа. Нека да победим задръстванията. Нека се понесем на орлови крила!

ТОЧКА 3: „Да се окъпем в ранния и късния дъжд”. Заплатите на хората, които работят в сферите на образованието, социалната дейност и други подобни важни, но трудни за запомняне и изброяване сфери, нива, плоскости и организации... та заплатите на всички тези хора са ниски. Соломон казва „имотът на богатия е неговият укрепен град, а съсипия за бедните е тяхната сиромашия” (Пр.10:15). Нека тези хора да не продължават да живеят в робството и проклятието на своята сиромашия. Нека те да посеят и пожънат добрите плодове на просперитета и благоденствието. Инвестирайте вашия глас днес за каузата на Божието царство. Дайте ми този укрепен град на мен – аз да бъде негов кмет, а той да бъде мой имот - и аз ви гарантирам, че ще се окъпете в благословенията и на ранния и на късния дъжд.

Как Нено стана чобанин

Слушайте деца, днеска ще ви разкажа за най-известния герой на нашето село. Викат му Чобан Нено. То при нас отколе се тачи овчарлъкът. А пък и да си чобанин не е никак лесно. Трябват ти силни ръце, мощен глас, бързи крака, остър ум и смело и добро сърце. Ще кажете за силата и бързината ясно, ама за какво са му смелост и добрина на овчаря. Ами точно за туй иде реч в историята, която ще ви разкажа.

Малкия Ненко бил живо и любознателно момче. Все се навирал в краката на по-големите и питал „Бате, тоя прът дето събираме сеното с него как са му пораснали трите шипа накрая” или „Чичо, защо са бели яйцата дето кокошките ги снасят, а пък после пилетата са жълти” или пък „Бабо, защо преждата като я навиваш все на кълбо става”. Възрастните, разбира се винаги си имали по-важна работа, от това да отговарят на чудатите въпроси на Ненко, пък и „на едно дете ако много му знае устата малко му отбира главата”, така говорели селяните и подминавали с намръщени лица малкия любопитко.

Ненко обаче не се отказвал и рано или късно научавал това дето го вълнува, пък и доста сръчен взел да става, но най-важното е дето се научил, че нещата не винаги са такива каквито ти се струват от началото.

Ако Ненко бил приказливкото на селото, то имало и един, на когото селяните много рядко чували гласа. Това бил старият овчар бай Въло. Той гледал овцете на хората от край време, но някои твърдяли че не са му чували гласа с години. За Бай Въло се говорело, че е започнал да се занимава с овчарлък, малко след като се върнал от войната и че предпочитал да си говори с овцете вместо с хората. По цяло лято бай Въло не се мяркал в селото, а пък зимно време се разбирало че си е в къщи само по гъстия черен дим над къщата, и страховития лай на двете едри овчарски кучета, който се чувал иззад високия дувар, така че да се знае, че двора на чобанина се охранява денем и нощем.

Точно затова всички в селото били много учудени, когато един ден видели стария овчар да крачи по главната улица със чук и пирон в едната ръка и къс хартия в другата. Жилавият старец не оставил съселяните си да му се чудят много-много. С три отмерени удара заковал хартията на Стълба пред селската кръчма и с широки крачки се запътил обратно към къщата си, на края на селото. Когато се отдалечил достатъчно, селяните се скупчили около стълба за да видят какво е написано на хартията и прочели следното изречение: „Търси се нов овчар, желаещите да се явят утре на обяд. Вълчо ".

И така мълвата се разпространила из цялото село. Хората се спирали по улиците и обсъждали новината: „Той бай Въло сигурно се е разболял, пък и е доста стар вече”, ”Да, ама не изглеждаше нито болен, нито немощен, не му трепна ръката, докато забиваше пирона.”, ”Дали пък не му е омръзнало да ходи с овцете.”, ”Може, обаче видя ли как бързаше да се върне при кошарата и две думи с никой не обели.” Тъй се чудели селяните за причината овчаря да си потърси заместник, а мераклиите вече започвали да се готвят за среща с мълчаливия чобанин.

На другия ден, още от сутринта започнали да се навъртат любопитни момци покрай къщата на бай Въло, някои ей така за сеира, да видят как точно ще се избира новият овчар, но повечето били там за да си опитат късмета, понеже около стария чобанин се носели и други слухове, а именно за голямото му богатство. Тъй че, когато наближило обедно време пред масивните порти на овчарската къща била се събрала една пъстра и весела дружина от млади левенти които очаквали да се появи селския овчар. Той не ги накарал да чакат много и точно когато слънцето ударило върха си голямата порта изскърцала и физиономията на бай Въло се появила в процепа: „Който е за овчарската работа да влиза” казал той и изчезнал зад открехнатата врата. Момчетата се спогледали и запристъпвали към двора, но много бързо разбрали, че нещата не са толкова прости. От от двата края на широкия двор, към тях се спуснали с ръмжене двата вълкодава, които пазели двора. Повечето младежи веднага побегнали навън. Със сигурност нито един сеирджия не останал в двора, но и доста от кандидатите избягали и затиснали портата след себе си. Така че, останалите отвътре нямали друг избор освен да се приближат с плахи крачки до къщата на чобанина и да разберат какво ги чака по-нататък. Задачата се оказала следната: най-отбрания овен на бай Въло бил побеснял. Търчел насам натам из кошарата търкал си рогата из стените, риел с крака по земята, вдигал прах и пушилка и най-важното, не искал да излезе на паша, нито позволявал някой да го приближи. Целта пред момците била, някак да успеят да укротят подивелия овен. След като им обяснил задачата стария овчар им посочил една ниска, кръгла софра, на която бил наредил всевъзможни пособия: Въжета, каиши, синджири, ножици, имало даже и чук и клещи.

И така младите кандидат чобани започнали да си мерят силите и ловкостта със якия овен. Едни се мъчели да го вържат, други го гонели с надеждата да се умори накрая, трети му принасяли вода и прясна тревица, но овена беснеел ли беснеел и нито се уморявал, нито се укротявал, нито пък някой успял да го хване за дълго без да си тръгне със синини и белези за спомен. Групичката на желаещите да се борят с овена намалявала и намалявала, докато накрая в късния следобед останали само две три момчета, които седели още там, не за да опитват, а по скоро от инат и гняв, че не са могли, а и с интерес да видят дали все пак някой няма да успее и какво ще направи накрая бай Въло.

Но нека се върнем към нашият герой, малкият Ненко. На него никой не бил казал за странната обява на овчаря, така че той научил едва привечер като отишъл да купува брашно за баба си. Селяните в дюкяна обсъждали как стария овчар сигурно е превъртял и се оптва да се подиграва с младежта на селото като им поставя задача, която никой не може да изпълни. Като чул това Ненко веднага хукнал към къщата с високия зид накрая на селото и забравил и за брашното и за баба си и че трябва скоро да се прибира у дома.
Когато пристигнал пред къщата на бай Въло видял, че вратата е още открехната и влязал вътре. Овчарските кучета го подушили, но след толкова много момчета тоя ден вече им било омръзнало да се зъбят на всеки новодошъл, а и дребният Ненко не изглеждал опасен. След като научил какви са условията, той отишъл при кошарата и започнал да наблюдава овена, какво прави, къде ходи, как се движи. След това отишъл при масичката взел клещите и помолил чобанина да му даде гегата си и стария си ямурлук. За първи път бай Въло се усмихнал този ден и без да задава въпроси изпълнил необичайната молба на последния си кандидат. Ненко наметнал ямурлука и бавно запристъпвал към овена, подпирайки се на гегата. Овена стоял неподвижно, дишал тежко и обръщал кървясалите си очи ту към гегата, ту към момчето с ямурлука. Когато застанал пред овена Ненко бавно се навел и хванал предния десен крак на животното. Младежите, които наблюдавали се спогледали в недоумение, като видяли странното здрависване между момче и овен. Оттам нататък нещата се развили много бързо. Ненко със светкавична скорост извадил клещите изпод дрехата си, захванал нещо в основата на крака на овена, дръпнал силно и побегнал. Добичето изревало мощно и хукнало из кошарата, но Ненко вече затварял плета зад себе си и държал в ръка клещите и в тях хванат един пет пръста дълъг бодил. Тогава старият овчар се усмихнал незабележимо и под мустак, завъртял се и се прибрал в къщата. Момчетата в двора се спогледали в недоумение. Ненко пък извадил важна поука. Разбрал, че нещата с овцете не са баш, както хората си мислят. По цял ден лежиш на сянка, а те животните сами се гледат, ти само пиеш мляко, стрижеш вълна и ядеш крехко агнешко. Истината е, че за да си добър чобанин трябва да си с меко сърце, да знаеш, че животинката няма да дивее ако нещо не я тормози, да можеш първо да гледаш и да мислиш и да рабираш и чак тогава да действаш. И накрая да помниш, че понякога дори да се опитваш да помогнеш ще те ритнат и пак да се опиташ. 
И така деца. Това е историята за това как Ненко намерил приятел и учител за много години напред и придобил името с което го знаем и днес – Чобан Нено.

ПРОКЛЯТИЕТО НА ЗАЕТИТЕ

Понякога светът ни налага грехове, от които като че ли не можем да избягаме. Иде реч за греха на заетостта. Наистина в Библията никъде не се казва, че заетостта е грях, но моето подозрение е, че има нещо грешно в това човек да бъде постоянно свръхзает. Заетостта изсмуква силите ни. Прави ни повърхностни. Ограбва приятелствата ни. Вреди на здравето ни. Увеличава стреса. И в резултат ни лишава от насладата и дълбочината на живота, такъв какъвто той би трябвало да бъде.

Дали свръхзаетите хора са угодни на Бога. Съмнявам се.

Но от друга страна има ли алтернатива? Не ми изглежда много вероятно. Защото който иска да живее добре, трябва добре и да работи, а това означава да работи по много и качествено. Също така да се развива в това, което прави. А за работата и за развитието е необходимо... време, време и пак време. И то не просто онова спокойно време от типа "когато бях овчарче и овците пасях", а време наситено с усилия, енегрия, нерви и себеотдаване, което изсмуква и изтощава човека и го оставя омаломощен вечер на дивана пред телевизора.

Има май някаква дълбока мъдрост в стихотворението на дядо Вазов, което както всички добре знаят продължава по следния начин: "бях много благодарен, макар и сиромах".

КАК БРАТ ДУХЧО ПОСЕТИ ”МНОГОЛЕТНАТА ЦЪРКВА НА ЗДРАВАТА ДОКТРИНА”

Църквата, която брат Духчо посещаваше, се наричаше „Небесен гръм”. Той беше много доволен от нея, защото тя напълно отговаряше на името си и всеки път, когато я посещаваше, той ясно усещаше как Божественият трясък разтърсва душата му, особено по време на хваление. На път за работа обаче той често минаваше покрай една достолепна сграда с кула и кръст, на която отпред беше написано „многолетна църква на здравата доктрина”, а отдолу се мъдреше надпис, от който можеше да се заключи, че многолетната църква е била основана горе долу по времето, когато правнуците на първите апостоли са ходели прави под масата. Това само по себе си заинтригува брат Духчо. Църквата беше много хубава на външен вид с приятна фасада и въпреки че брат Духчо по принцип беше привърженик на помазаните църкви той нямаше нищо против и онези, които бяха добре измазани. Така в неговата глава се зароди идеята да посети многолетната църква.

Следващата неделя брат Духчо се отправи към приветливата сграда. На входа го посрещна строг разпоредител с рижави мустаци, който го изгледа намръщено и подозрително. Явно външният вид на брат Духчо не даваше безспорни индикации, че той има каквито и да били връзки с многолетието или пък със здравата доктрина. В просторната, хладна зала брат Духчо се сблъска с неестествена тишина. Древни старци със забавени движения плавно се придвижваха покрай дървените пейки. Лелки с оранжеви, къдрави коси тихо си шушукаха и си разменяха рецепти. Брат Духчо с недоумение се озърташе наоколо, тъй като смаяният му поглед не можеше да определи къде се намират барабаните. Брат Духчо не можеше да си представи как точно тези хора очакват Божието присъствие да се спусне без да има барабани и за момент обмисляше дали хвалебната група не се крие зад стената зад амвона, която евентуално би могла да се вдига по време на богослужението. Удивен той се отпусна на една от твърдите дървени пейки.

Престоят му там беше сравнително кратък, защото се оказа, че, без да знае, брат Духчо е седнал на мястото на една възрастна сестра, чиято покойна майка е седяла през целия си живот на същото това място всяка неделя в продължение на 73 години. Брат Духчо беше свикнал да борави само с понятия като вчера, днес, утре и преди създаването на света. Цифрата 73 години му се видя доста внушителна и той безропотно се премести.
Докато с трепет си избираше нова пейка брат Духчо стана свидетел на малък скандал в задната част на залата. Мустакатият разпоредител беше хванал нелюбезно една млада сестра и се опитваше да я изтика навън. Сестрата разполагаше с дълги, добре оформени крака, по-голямата част от които не бяха прикрити от късата поличка. От приглушеното съскане на разпоредителя брат Духчо успя да разбере, че въпросните крака бяха предизвикали нечисти мисли и желания у благочестивата душа на строгия разпоредител и той се стремеше да отсече греха из корен, като изхвърли притежателката на краката вън от свещената обител, за да сее своите чудовищни изкушения сред похотта и сластите на света. Брат Духчо благодари затова, че той още със ставането си беше надянал шлема на спасението и се беше препасал с бронения нагръдник на правдата и пояса на истината, така че краката нямаха никакво въздействие върху него. Той ги наблюдаваше втренчено докато изчезнаха през вратата, за да се убеди напълно, че за него те бяха... тоест не бяха... нищо особено.

Скоро богослужението започна. В многолетната църква очевидно липсваха не само барабани, но и китари, дайрета, тромпет и т.н. Всъщност само един единствен човек свиреше на някакъв странен инструмент, който малко приличаше на кийборд, но издаваше по-особен звук. Нямаше и певци с микрофони отпред. Брат Духчо не беше особено музикален и трудно отличаваше различните мелодии на песните, които се пееха в „Небесен гръм”. Тук обаче той набързо осъзна, че става нещо странно. Хората от църквата изпълняваха песните някак си на три пласта. Част от сестрите следваха плътно мелодията от древния кийборд и изоставаха от него само с един, два такта. Някои от братята пееха около три такта след тях, а останалите припяваха кой както може. Брат Духчо беше чувал хвалителите от „Небесен гръм” понякога да говорят за „пеене на гласове”, но прецени че няма как да става въпрос за същото нещо. Песента трая някъде около половин час. Когато свърши брат Духчо погледна часовника и усети как го полазват тръпки по гърба, защото според часовника от началото на службата бяха изминали само 10 минути. В „Небесен гръм” се пееха около 15 песни и всяка от тях се повтаряше от три до пет пъти в зависимост от помазанието. Тук помазание явно нямаше и затова след като свърши песента не последва нова. Е това поне беше добре.

Тъжен и сериозен мъж се изправи на амвона и призова събранието към молитва. Брат Духчо с облекчение затвори очи, изправи се, вдигна ръце с и мощен глас започна да излива болките и копнежите на изтерзаната си, жадуваща за Божественото присъствие душа. Ако беше малко по-съобразителен, брат Духчо щеше да усети нещо нередно в подозрителната тишина, която обгръщаше неговите самотни стенания. Ако пък беше с отворени очи той сигурно щеше да забележи обърналите се към него хора от предните редове. Но брат Духчо не страдаше от излишна съобразителност и се молеше със затворени очи. Виковете му постепенно отиваха към кресчендо, когато усети две силни и нежни ръце да го вдигат и носят във въздуха. „Ще те носи на орлови криле” си помисли брат Духчо. Свеж въздух лъхна лицето му и брат Духчо отвори очи. О, чудо! Той се намираше изхвърлен навън пред църквата. Отзад се чуваше недоволното сумтене на разпоредителя с рижавите мустаци, който затваряше вратата. Брат Духчо заключи, че Бог явно цели да му покаже, че между помазаните и измазаните църкви има съществена разлика и Божията воля е той да се придържа към църквите от първия вид.

В края на улицата се мярна изгонената преди това сестра, която бавно се отдалечаваше с грациозна походка. Брат Духчо се зачуди дали неговия шлем на спасението е останал невредим след това разтърсващо духовно преживяване. Той пристегна по-здраво пояса на истината и тръгна след двата дълги сестрински крака, за да провери.

КАК БРАТ ДУХЧО ВЗЕ ВЛАСТ НАД ХЛЕБАРКАТА

(Въз основа на истински случай)

Всеки уважаващ себе си християнин би трябвало да е щастлив, богат и да живее в бяла спретната къщурка с две коли отпред. Брат Духчо не беше достигнал все още до това ниво на духовно развитие и обитаваше обикновен панелен седем етажен блок. Това имаше и своите предимства, тъй като му помагаше по-лесно да познае болките и несгодите на неспасените и страдащите и така сърцето му да се изпълни със съвършена любов към тях. Освен това блоковете си имат определени очарования. На първо място те разполагат с асансьори, които в повечето случаи се движат нагоре надолу. На второ място блоковете имат това чудно свойство да се превръщат в мини еко системи като привличат в своята орбита различни животински видове и вплитат в сложна мрежа от взаимоотношения техните инстинкти, нужди и непреодолим стремеж към оцеляване. Весели гризачи населяват долните нива на еко системата и осмислят съществуването на тъмните, влажни мазета. Волни гълъби се реят из небесата като жив венец около челото на екосистемата и украсяват горната част на входните козирки със снежнобели точки. Организирани отряди от най-добрия приятел на човека патрулират по входовете и околностите на екосистемата и закрилят нейните обитатели от вражески нападения. Но вътре в самото сърце на блока две групи същества обитават в принудителна симбиоза рамо до рамо многобройните апартаменти – хлебарката и човекът.

Взаимоотношенията на брат Духчо с хлебарките от неговия блок не бяха задоволителни. Те се отличаваха с повърхностна незаинтересованост демонстрирана и от двете страни, тъй като брат Духчо като дете на светлината ползваше апартамента си предимно денем, докато хлебарките като деца на тъмнината върлуваха предимно нощем. Кой знае как би се развила тази история ако в горещото лято на 2007 година брат Духчо неочаквано не беше открил насладите на Динята. Подмамен от изкусителната сладост на Динята, брат Духчо започна всяка вечер да консумира непрекъснато увеличаващи се количества от този примамлив плод, без да отчита неговото мощно диуретично въздействие.

Една вечер брат Духчо вървеше през едно пусто поле и търсеше нещо, което не можеше да определи точно. Жарките лъчи на слънцето го обливаха с непоносима топлина и изпълваха тялото му с напрежение. По едно време в далечината брат Духчо най-после съзря това, което търсеше и, макар че не можеше да го види съвсем ясно, се запъти с бързи крачки към него. За зла беда колкото и да вървеше към бленуваното петно на хоризонта, то си оставаше все така далечно и непостижимо. Брат Духчо се затича, но и това не помогна. Петното се отдалечаваше от него с равномерна скорост. И въпреки че той вече виждаше обекта на своето желание кристално ясно, пустата тоалетна си оставаше на повече от една ръка разстояние. Дори му се стори, че под тоалетната има няколко палави крачка, които тичаха и я отнасяха надалеч от него. В тази трудна ситуация имаше само един възможен изход и брат Духчо незабавно прибягна към него. Той се събуди и тежко се изправи в леглото си. След това светна лампата и потегли към тоалетната. Тази тоалетна за щастие си седеше на едно място и мируваше.

Нашата история щеше да завърши тук безпроблемно и безконфликтно, ако пътят на брат Духчо към тоалетната не минаваше покрай кухнята. Това, което той видя в своята кухня в тъмните среднощни часове, го изуми, потресе, изпълни душата му с възмущение и той така и не можа да стигне до застиналата на едно място тоалетна в неговия апартамент. Безбройни пълчища от подвижни черни твари пъплеха из кухнята и консумираха безсрамно благата, с които Бог беше благословил брат Духчо. Брат Духчо все още не беше дочакал изобилната жетва, която неговите щедри десятъци рано или късно щяха да донесат и затова в кухнята му хлябът и изварата имаха определен превес над саламите и пушеното пилешко филе. Хлебарките, обаче, бяха нападнали всичко без разлика и консумираха ли, консумираха. Тяхното нахалство не беше обуздано от никакви скрупули; нямаше нищо свято, нищо неприкосновено, нищо недокоснато от лапащата сган.

Изпълнен с чист и праведен гняв брат Духчо награби чехъла и се впусна, за да отдаде заслужено възмездие. И точно когато суровата му десница щеше да нанесе първия удар, в ума на брат Духчо като светкавица проблесна стиха: „на мене принадлежи отмъщението и Аз ще сторя въздаяние, казва Господ” (Рим.12:19). Той спря разяждан от угризения. Мъничката черничка Божия твар безпомощно мърдаше пипалцата на главата си и доверчиво кръжеше около парченцето сиренце. Брат Духчо прехвърли в главата си Битие първа глава. Там нищо конкретно не се казваше за сътворяването на хлебарката и все пак тя определено трябваше да бъде Божие създание. Брат Духчо беше убеден монотеист. Нали Исус говореше за това, че Бог храни някакви животни, но какви бяха тези животни той не можеше да си спомни. Дали бяха птици или хлебарки? Брат Духчо се отправи към хола, разгърна конкорданса, но не можа да намери вътре нищо за хлебарките. Тук явно имаше някаква грешка, тъй като Божието слово дава отговор на всеки един въпрос. Явно този конкорданс не беше помазан и в него липсваха препратки към разрешаването с вяра на този сложен житейски казус. Може би служителят, който го беше съставил не е бил воден от Духа, а е действал по плът в човешка мъдрост и с безплодните си мъдрувания беше лишил Словото от силата му. Брат Духчо остави настрана конкорданса, за да го изгори по-късно.

Молитва в Духа – ето това беше верният път. Брат Духчо издигна мощно глас към Бога, докато интензитета на Божието присъствие не принуди непокаяните грешници от съседните апартаменти да започнат да се гърчат в агонията на своята духовна слепота и заблуда и да тропат с чукове и юмруци по стените. „Ха така, пада ви се. Свиквайте от сега, щото в ада ще е по-зле” – си помисли в порив на духовна радост брат Духчо. И тогава като светкавица в ума му проблесна приложимото за тази ситуация Божие обещание – „и ще имате власт над цялата сила на врага”.

Брат Духчо се изправи пълен с авторитета на помазанието, което се беше спуснало върху него и се отправи към кухнята. Той простря ръцете си напред и взе власт над хлебарките – тези синове на тъмнината, които се опитваха да разширят периметъра на Сатана в неговия дом. Нищо не се случи. „Повече вяра трябва” си помисли брат Духчо. Той затвори очи, загаси лампата и взе власт на хлебарката втори път. От кухнята нищо не се чуваше. Вярата на брат Духчо явно беше победила. Триумфиращ, той се върна в постелката си и се отпусна уморен върху нея. Улисан в духовната битка съвсем беше забравил това, че първоначално беше тръгнал към тоалетната. Започна да сънува как върви през едно пусто поле и търси нещо. В един момент той го съзря – бледо петно на хоризонта и се запъти с бързи крачки към него...